не ги хранете!

Често ги виждах да подтичват волно по полянките в близката горичка. Там, на  слънцето, блестеше малко езерце. Беше любимото им място за срещи. Той я съзерцаваше някак животински предано и закачливо я пръскаше с вода. Тя пък смело нагазваше вътре и двамата се разхлаждаха до залез.

Неусетно се сприятелих с тях. Заобичах ги. Май и те мен. Всеки път им носех по нещо за хапване. И двамата бяха пристрастени към сладкишите. Всъщност, като се замисля… те обичаха да ядат с охота всичко.  Понякога вкусовите им предпочитания дори ме отвращаваха… Но аз ги харесвах.

Един ден в знак на нашето приятелство им подарих любимото си плюшено мече. Мисля, че им хареса. Веднага го грабнаха и без малко да се скарат за него, след това изчезнаха някъде. Потърсих ги в горичката. Както винаги, бяха цамбурнали в езерцето и около тях се стелеше облак от кални водни капчици. Не ми обърнаха никакво внимание.

Нещо привлече погледа ми. В изпотъпканата трева лежеше плюшеното мече, което им бях подарила с толкова любов… Цялото беше изцапано с кал и остатъци от храна. Едното му ухо беше откъснато. Това много ме огорчи.

Тогава погледнах към езерцето. Сега то беше най-обикновена локва. Той и Тя  издаваха някакви странни звуци. Заслушах се… Грухтяха!

Защото Той и Тя бяха  просто две прасета. С удоволствие се въргаляха в тинята (което между впрочем много им прилягаше…) И вече не бяха мои приятели. Бяха просто мръсни прасета…

Оттогава мина много време, но тази свинска история остави нещо повече от болезнен спомен в мен.

Сега знам повече за неблагодарната им природа… но дали знам всичко?!

Смешни. Милички. Розови. Мръснички и често… вкуснички. Прасета.

Отношение ли? Да! Те го искат от нас. Ангажират вниманието ни. Настояват, квичат, грухтят, гледат ни с малките си очички, а ние в прилив на нежност се навеждаме да ги погалим зад прозрачните уши. Понякога ни придават свинско настроение или ни карат да си запушим носа, търсейки ароматно по-поносима среда.

Виждала съм всякакви прасета. Доволни, уплашени, угоени и винаги готови да направят някоя поразия, досущ в тон с кочината им. Същността им е да са доволно сити и изцапани. Не ги е грижа кой ги храни и обича. Обръщат се и тъпчат всичко красиво, поднесено им с любов… Като моето мече.

Помъдряла от горната житейска история, сякаш разпознавам едни други прасета в живота си. Те не миришат като своите събратя и не оставят огризки след себе си, но със същия устрем и арогантност нахълтват в дома ми и понякога се настаняват трайно. Вредата от тях е XL–опустошителна. Промъкват се в хола ми, в офиса ми, в портфейла ми, в гардероба ми и къде ли още не. Уж безобидни, а многолики и хитри. Способни така да обсебят живота ми, че накрая да се озова в центъра на истинска… КОЧИНА!

Ето за какво говоря.

Времето – онова бижу, което всяка сутрин ревниво закачам на ревера си и което на път за работа вече съм изгубила и пак трябва да търся – е като 24 каратово злато. Ценен ресурс.

Имам 24 часа, които мога разумно да инвестирам, но често…

Безкрайното сърфиране в Интернет ограбва съня ми. Мисълта да не изостана  нито със сантиметър от световните събития, ме държи пред бездушния екран и вече не знам кой ден е. Губя мира си. Едно ПРАСЕ.

„Изкривената” ми преданост към родната ТВ с глуповати сериали и уж впечатляващи формати за оцеляване (Сървайвър) бавно, но сигурно ме лишават от титлата „добра домакиня”. Яденето редовно загаря, а аз гледам ли, гледам…

Второ ПРАСЕ.

Старата „безобидна” рецепта, че „пазаруването е лекарство за душата” (шопинг–терапия) ме обсебва и ме превръща във Вещоман #1. Гардероб, пълен с дрехи, достатъчни да облекат целия китайски народ, заплашва да се стовари върху ми. А понякога душата ми остава гола. Поредното ПРАСЕ.

„Небостъргач” от натрупани случайни книги на нощното ми шкафче, уж предназначени да ме извисят и натъпчат с духовна храна, вражески изместват Библията ми – единственият питателен източник за духа ми. Пак ПРАСЕ.

Безпокойство и страх за дребни неща изгонват радостта в мен и стават постоянен интериор в сърцето ми. Мрачни мисли раняват вярата ми.

ПРАСЕ ДО ПРАСЕ.

Инвестирате ли пари, време, енергия и воля в суетни каузи – бездънни ями? Хвърляте ли „бисерите” си в повърхностни „приятелства”? Тичате ли след уж важни неща, които са като лакоми прасета без насита?

Открийте своите невидими прасета и не ги хранете повече, за да не станат по- големи от вас и да ви погълнат.

***

Минавам край близкия зоомагазин. От витрината ме гледа нестандартен домашен любимец – сладко розово прасе.

Решавам! Няма да го взема! Току-що съм разгонила от живота си стадо побеснели негови събратя. Няма да храня повече прасета!

Материалът е публикуван в бр. 44 на сп. ЛИЯ
автор: Теди Кирова

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s