глина

[разказ]

“Тогава слязох в къщата на грънчаря, и ето – той работеше на колелото си. И ако съдът, който правеше от глина, се развалеше в ръката на грънчаря, той го правеше на друг съд, както се виждаше угодно да го направи.”

(Еремия 18:3-4)

Днес му донесоха новата глина. Стовариха я почти на улицата пред работилницата, но близо до стълбите, за да е по-лесно прибирането й. Старият грънчар винаги се вълнуваше при нова доставка и търпеливо очакваше пискливия клаксон на раздрънкания камион, с който караха материала. Очакваше и ведрите подвиквания на момчетата-хамали и все обещаваше да им направи глинени приятелки. Онези пък, младите, винаги се забавляваха с шегите на майстора и всеки път го питаха: “Скоро ли ще стане? Готова ли е?”. А след това скачаха в каросерията и дълго коментираха стария грънчар. Струваше им се загадъчен и незнайно как пленяваше мислите им. Уважаваха го.

qtq80-ZGIhaHРаботилницата събираше доста повече, отколкото човек може да предположи. Двете прозорчета с резбовани черчевета и ниската, обкована с тежко желязо врата, създаваха впечатлението за малко и старо дюкянче. Но отвътре не беше така. Три стъпала от вратата водеха съм обширно работно помещение. Подът, видимо стар и напукан, беше здрава опора за тежкото грънчарско колело, около което се търкаляха остатъци от стара изсъхнала глина. В близкия ъгъл, натрупани върху дебела дървена скара, лежаха торбичките с материал. Там щеше да отиде и днешната глина. Майсторът пазеше този кът от прокрадващото се през прозорците слънце, да не би глината да се спече още преди да е “седнала” на колелото.

В отсрещния ъгъл тежко и като на трон седеше пещта. Гордата й и строга осанка плашеше всеки посетител, но истински зловеща ставаше, когато в гърлото й забушуваше огън. Тогава цялото помещение се сгорещяваше и често, дори и през зимата, грънчарят отваряше външната врата и канеше хладен въздух в работилницата. Съвсем близо до пещта имаше голям, покрит със стари вестници скрин. Върху него кротко съхнеха лакираните съдове, а вече готовите се кипреха върху окачените по стените на помещението лавици.

Новата глина се почувства малко некомфортно в непознатата обстановка. Изпитваше известни притеснения от грънчарското колело и не знаеше дали ще се справи с въртеливите движения. Но най-много я плашеше пещта, и с право. Беше слушала десетки истории за това как вази с изваяни форми и фино изработени чинии се пръскат на парченца, неиздържали високата температура. Страхуваше се да не стане така и с нея. Не искаше да бъде запомнена само като парче кал. И въпреки, че й беше удобно така, опакована в тънкия целофан, предпочиташе да не стои дълго на дървената скара. От отдавна си мечтаеше да се превърне в красива супена купа, изрисувана с тънка четка или пък във висока изящна ваза, поставена върху ефирна покривка на нечия богаташка маса…

Отекващите стъпки на грънчаря бързо извадиха глината от мечтателния й унес. Старите му напукани ръце се протегнаха и внимателно я понесоха към колелото. “Какво ли ще стане сега? Дали наистина ще се превърна от кална топка в красив съд?” – си помиси глината и с всички сили опита да се успокои. “Не трябва да се вълнувам толкова. Може да загубя влажността си. Трябват ми повече спокойствие и търпение. Ох, само ако знаех какво ми предстои”.

В работилницата цареше тишина, въпреки пукащите в пещта съчки. Грънчарят я бе запалил, но все още държеше огъня кротък и  не му позволяваше да се разбушува. Във въздуха се разстилаше смесен аромат на изсъхнали шишарки и прясна глина, а стотина прашинки палаво си играеха с три слънчеви лъча, провряли се през прозореца.

Старият майстор седна на дървено трикрако столче зад грънчарското колело, отвори торбичката с глина и грижливо откъсна голямо колкото два юмрука парче. Постави го в средата на кръгла каменна плоча и натопи едрите си длани в ръждясал леген с чиста вода. После бавно започна да натиска педала под масата на колелото. Чуха се две-три пропуквания, едно тънко метално изскръцване и студената плоча се завъртя. Направи няколко бавни оборота и постепенно започна да ускорява темпото.

А малката глинена топка вече уплашено се питаше колко ли ще продължи това. Знаеше, че за да стане красив съд трябва да се повърти на плочата, но съвсем не очакваше движенията да са толкова резки. Бързо й се замая главата, а сърцето й препускаше лудо, сякаш всеки момент щеше да изхвръкне и да полети към някоя от стените на работилницата. В миг си припомни приятелските разговори с две големи чинии, които й бяха разказвали за невероятното преживяване на грънчарското колело. Сега не й се стори толкова приятно. Сети се и за краткия съвет на една не много красива саксия, която й бе подшушнала: “Само му се довери. И го слушай”. Това пък й звучеше глупаво. На кого да се доверява, кого да слуша!? Опита се да не мисли повече и да овладее силния световъртеж. Не успя. Чуваше само шума от въртящото се колело и ритмичното поскръцване на педала. Ставаше й все по-зле и реши да затвори очи и да чака всичко да приключи. Унесе се. Но не за дълго. Тъкмо посвикна с въртенето, когато няколко капки вода я накараха бързо да се разбуди и върнаха тревогата й. “Сега пък какво става? Не ми стига това въртене, а и някаква си вода…”. Не успя дори да довърши мисълта си. Тъмна сянка се надвеси над нея и като буреносен облак спря пътя на трите слънчеви лъча. Въртенето продължаваше със същата скорост, а шумът на грънчарското колело ставаше все по-страшен. Малката глинена топка присви очи, настръхна и се сгуши още повече. Не знаеше, че цената на красивите съдове е толкова висока. Предпотиташе да си бе останала в найлона. Вече не мечтаеше. Само се страхуваше.

Изведнъж, сред тъмнината, глината усети допир. След това още един, и още един. Инстинктивно се обърна и стиснала силно очи започна да се усуква. Искаше да се измъкне, да се оттърве от студената каменна плоча, да избяга. Отчаяно се бореше в тъмното, докато сред звуците на колелото не различи плътен, но приятен смях. След това чу и глас – топъл и равен: “Спокойно, не бой се. Нищо лошо няма да ти сторя. Само ми позволи да направя красив съд от теб. Довери ми се”. Много объркана, глината се престраши, отвори очи и погледна нагоре. Нямаше никой друг, освен стария майстор. От непрекъснатото въртене глината не можа ясно да различи лицето му, но й се стори, че беше усмихнато и светло. А буреносният облак бяха мокрите му пръсти, които нежно я обграждаха. “Отпусни се в ръцете ми” – продължи грънчарят – “Послушай ме и ще направя от теб добър съд, красив съд”. Усещаше движенията на пръстите му и това й даде известна сигурност. Разбираше кога разтегля снагата й нагоре и как леко я прищипва в края.

Бавно и много внимателно, глината започна да се отпуска. Шумът на колелото вече не я плашеше, а палавите прашинки отново заподскачаха пред погледа й. Старият майстор не спираше да й говори. Вече чуваше само неговия глас – нежен, приятелски. Заслуша се в думите му и чу разкази за други съдове и за техните страхове; за това как ги е оформял, а те след това са падали ненадейно от колелото. Слушаше истории за здрави и пъстри съдове, но и за онези, които се били спукали в пещта.

И докато ръцете на стария грънчар извайваха от глинената топка красива чаша, тя се замисли: “Какво ли ме очаква в пещта?”. Но вече не се страхуваше. Беше чула обещанието на майстора да я превърне в красива чаша за градската чешма, от която да пият всички. Довери му се. Повярва му и погледна кротко към пещта. Усети горещината й и видя разярените пламъци, но се усмихна. Искаше да бъде добър съд.

Материалът е публикуван в бр. 58на сп. ЛИЯ
автор: Ива Цветкова

One thought on “глина

  1. Емануела Томова каза:

    Много красив разказ! И прекрасен паралел с нашия живот! Браво, Иве!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s