когато Господ те докосне…

Шест месеца неподвижна на легло, последвани от шест години кризи, болки и инжекции…

Ева и Мариян били едно от хилядите млади семейства с едно дете в България. Той работел като охрана в голямо държавно ведомство, често давал денонощни дежурства, а тя била счетоводител – жизнена, усмихната, винаги готова да помогне. На семеен излет през 2004 година, при игра на волейбол, Ева се навела да вдигне топката и… си останала наведена. „Много силна парираща болка ме сряза и не можах да се изправя. В това състояние ме натовариха в колата и се прибрахме вкъщи.”  За младото семейство това е началото на един дълъг кошмар, едно пътуване в света на болката и безнадеждността, което наскоро е приключило неочаквано и чудодейно…

Какво предприехте като лечение?

Мислех си, че мога да се справя с болката, исках да стана и да си върша нормалните домакински работи, стискайки зъби денем и нощем… до третия ден, в който нещата станаха нетърпими. Изпратиха ме на снимка, където от болка припаднах… установиха, че имам херния на два съседни прешлена, притискаща нерв, и счупване на единия диск, което правеше травмата много сериозна… Лекарят каза, че има възможност да се възстановя и без операция, но зависи от мен – доколко мога да изтърпя болките. Представи ми плюсовете и минусите и решихме да опитаме само с медикаменти. Една медицинска сестра от църквата идваше да ми слага системите и инжекциите вкъщи.

Можеше ли да се движиш?

DSC_3036Пет месеца прекарах изцяло на легло, напълно несамостоятелна. Ръката и кракът ми бяха с пареза. За всичко разчитах на съпруга си, а той имаше 24-часови дежурства. Болките бяха жестоки и от напрежението всичко около мен ставаше мокро… С нетърпение чаках мъжът ми да се прибере, да ми даде чаша вода и нещо да хапна и да ме обърне на другата страна. Не знам какво му е било на него, защото докато е бил на работа, не е знаел аз в какво състояние съм. Имаше моменти, когато го задържаха в работата и нямаше кой да вземе детето ни от градината, търсехме съседи и познати да я приберат… Няма да забравя как една сутрин в 4 ч го вдигнаха под тревога. Весето беше мъничка, а аз не можех да стана да я облека – бях напълно безпомощна… И безполезна! Това ме убиваше! Не можех да бъда нито пълноценна съпруга, нито майка, нито домакиня – нищо. В работата ми започнаха да мърморят, искаха да ме уволнят, въпреки че бях в болнични. А жилището ни беше ведомствено, напуснех ли работата, трябваше да го освободим…

Като че ли по-лошо не може да стане…

Да, ставаше все по-тежко и по-тежко. Колко въпроси си задавах, имах грешни мисли, греховни… особено като почнеха болките и нямаше никой покрай мен… молех се: „Господи, дай ми сили да стигна до терасата!” Живеехме на 24 етаж.

Чудеше ли се защо Господ допуска това?

Сега си мисля, че Господ е искал да ме „изправи”, а тогава си мислех, че ме наказва. Хора от църквата ме посещаваха често и ми повтаряха: „Ще се оправиш, не се притеснявай, Господ няма да те остави!” Пък аз си казвах: „Той ме е оставил!” Мислех за всяко, и най-малко, провинение в моя живот, изброявах ги и си казвах: явно съм си го заслужила. Не исках и да отворя Библията, а когато идваха хора да се молят за мен, се чудех защо се молят, при условие че аз не искам?! Не заслужавам някой да се моли за мен…

Кога думите на околните предизвикват досада и гняв и кога привдигат надеждата ти?

Господ знае от кого можеш да ги приемеш. Авторитетът на съпруга ми, това че ме обичаше и показваше любовта си ме караше да му вярвам. Когато някой външен ми казваше: „Вярвай, ще се оправиш!”, аз си казвах: „Лесно ти е на теб, нали не е на твоя гръб!” А когато Мариан казваше същите думи, те ми помагаха.

Какво те извади от това състояние?

Най-вече любовта на съпруга ми и на детето ми. Не мога да си представя как мъжът ми би изтърпял всичко това, ако не беше с Господа. Ходеше на работа и даваше дежурства, грижеше се за малко дете, готвеше, посрещаше гости… Той е израснал с майка и баба, които са се грижили за него. Изведнъж се наложи да се грижи за жена си, без да знае дали някога отново ще бъде полезна. Не чух нито един упрек, нито една обида, а напротив, когато изпадах в кризи и започвах да упреквам и да обвинявам, той ме успокояваше и с любов ме връщаше в нормалното ми състояние. Защото човек в такова състояние, като мен, изпада в депресия… Ходеше на службите в неделя и като се върнеше лицето му сияеше: „Днес цялата църква се моли за теб…” Връщаше се с надеждата да види подобрение. Това се предаваше и на мен. В момента, когато вече трябваше да се раздвижвам, имах неистов страх да стана от леглото. Цяла седмица трябваше да ми се моли, всеки ден малко по малко да ме надига, докато стана от леглото. Такова търпение му даваше Господ! А и на детето ми също – тази любов, да изчака мама да се оправи…

Какво ти говореше той?

DSC_2805Молехме се заедно. Въпреки че, признавам, не винаги съм желала да се моля. Четеше ми от Библията, която не исках да слушам, защото ми се струваше, че думите в нея не се отнасят за мен. Вземаше ръката ми или крака ми, разтриваше го, молеше се и ми говореше, че всичко ще се оправи, ще мине този период и после ще отидем там и там, ще направим това и това…

Успя ли да запазиш работата си?

Господ направи чудо. В шестия месец вече можех да седя в леглото, подпряна на възглавници, работех счетоводните документи вкъщи и знаех, че искат да ме уволнят. Рано една сутрин съпругът ми бил в дежурната им стая на входа на сградата, колегите му влизали и излизали, някои се хвалели с хубавия си живот, с колите си, а той се чудел дали колегата му ще го смени навреме, за да успее да заведе детето на градина… мислел дали ще ни изгонят ли от жилището, като остана без работа… В този момент влязла една от началничките и го попитала: „Може ли да говоря с твоята жена, искам да я наема на работа?” Преди месец видяла мои счетоводни документи, които съпругът ми носеше вкъщи, за да работя… Без да знае през какво преминаваме, ми назначила интервю за работа. Онемях! Та аз не можех да стана сама от леглото! Целият следобед мина в подготовка – да стана, да се облека. Тръгнахме 1 час предварително. Паркирахме на 20 метра от заведението, разстояние, което ми отне половин час – стъпка по стъпка, с много почивки. Седнаха съпругът и детето ми от двете страни да ме подпират, а аз бях натъпкана с обезболяващи, за да издържа. Вече не знаех на кой свят съм, започна да ми прилошава от болките. Жената влезе, мъжът ми стана да я поздрави, надявайки се че тя веднага ще седне и ние двете така ще се здрависаме, но не! Тя остана права. Изведнъж Господ ми даде сили и аз се изправих. Съпругът ми се изуми – дотогава не бях ставала сама! Седнах, отново сама, даже не изгубих съзнание, както ми се случваше преди. Отговорих на всичките й професионални въпроси. Разбрахме се на следващата седмица да започна работа. Чудо!

В един момент се оказахте колеги със съпруга ти – работехте на едно и също място.

Да, пътувахме заедно дотам и обратно. Понякога хора от църквата сами предлагаха: „Марияне, знам, че си дежурен, мога да закарам Ева на работа.” И човекът идва от единия край на града до другия, за да ме вземе и да ме закара. Напускането от предишната работа стана с учудваща лекота, но пък трябваше да освободим жилището. Господ отново употреби едно семейство от църквата за наше благословение: казаха ни, че имат едни стаички – ако можем да си ги оправим, техният дом ще бъде отворен за нас. Точно тогава детето ни започваше училище, чудехме се как ще го водим, а то стана така, че хазяинът много често, като видеше, че закъсняваме, я взимаше у тях. Господ употребяваше по невероятен начин хората от църквата и чрез тях ни показваше колко ни обича.

Дисковата херния беше ли овладяна?

Не напълно. Продължих с лечението, но през месец-два получавах тежки кризи с болки и инжекции.

Три години по-късно, на път за лекаря, катастрофирахме. Удари ни един бус. На пръв поглед бях добре, мъжът ми беше окървавен, имаше начупени стъкла по него и аз изпаднах в паника. Но той ме успокои и настоя да спазя записания час при лекаря, като отида с маршрутка. Послушах го, но по пътя ми стана зле, едвам стигнах. Когато ме поеха лекарите, се оказа, че от удара съм получила дискова херния и на врата… казах си: „Пак ли? Не ми ли стига?!” Трябваше отново да лежа три месеца блокирана. Болките в кръста се подновиха, бях с частична пареза на крайниците, ръката ми се подуваше. Почти не спях, защото и болкоуспокояващите не ми действаха. Не можех да спра да мисля, особено през нощта: „Защо на мен? Защо се случва това?” Започнах да си мисля за проклятие, за магия. Питах се дали няма някакви други сили, които в момента действат по-силно от Господа? Дали Господ наистина вижда какво ми се случва и, ако вижда, защо не предприема нещо? Не ми ли стигаха 6-те месеца на легло, не ми ли стигаха годините в болки? Няма ли да дойде денят, в който да съм нормален човек, като другите християни. Защо трябва да търпя тези неща?! Не си ли изкупих греха най-сетне?! Толкова ли е бил голям? Толкова ли силно съм наранила Господа?

През цялото време ли си чувствала тази вина пред Бога?

Да, склонна съм да мисля, че все съм виновна… поне 50% от времето. Но в дома на това семейство бях обградена с християни. И църквата беше по-близо, хората идваха по-често, поддържах връзка и по телефона. И фактът, че веднъж съм преодоляла тази болка ми даваше сила, че мога и този път да се справя. Господ ми даваше сили да се моля и да чета Словото. Болката си стоеше, аз стисках зъби… подобрявах се постепенно и даже започнах да ходя на работа. Периодично преживявах кризи, болките бяха много силни, но аз издържах на болката.

След известно време отново започнахме да мислим за второ дете – винаги сме го искали. Преди години се бяхме молили за бебче, правихме изследвания, консултирахме се с лекари. Не откриваха някакво явно заболяване, пробваха лечение с различни медикаменти, но резултат нямаше. В тази молитва ни подкрепяха и близки, и роднини, но отговор нямаше. Отчаяхме се, когато бях на легло, защото знаехме, че няма как да износя дете в това състояние. А и си давах сметка, че аз не съм полезна за себе си и за другите двама, какво остава за още един човек. Когато обаче болките намаляваха, молитвата ни за дете ставаше много настоятелна.

DSC_2837През март миналата година се откри, че един от миомните възли, които имам, нараства много бързо. (Това е една от основните причини да не можеш да имаш дете.) Казаха ми, че в рамките на 2-3 месеца трябва да се оперирам. По същото време отново получих криза от дисковата херния и помолих една от медицинските сестри в църквата да ми слага инжекциите. Една вечер болките бяха много силни и с нетърпение очаквах инжекцията. Когато й се обадих, тя каза, че е в църквата, да отидем там (тя пее в църквата). Отидохме и се оказа, че тази служба е с участието на брат Илия и аз трябва да изчакам да свърши, за да ми сложат инжекцията. Подпрях се там някакси – нищо не помня от песните, въпреки че хвалението е най-любимата ми част от богослужението. Много силни болки имах, главата ми бучеше – кога ще свърши, докога ще пеят… Преди винаги съм била възхитена и съм се радвала на всички истории, които е разказвал този човек. Този път нямах търпение да свърши… Той каза: „Сега ще се молим. Който има болка да стане и да сложи ръката си на болното място.” Аз седях, не можех да си вдигна ръката, защото се бях подпряла на седалката и цялата се тресях от болка. Молитвата започна и след минута-две нещо ме вдигна от стола, без да се подпра никъде, без да усетя болка. Застанах до съпруга ми, Мариян ме погледна и като видях очите му, осъзнах какво се случва. Не се тресях от болка. Стоях права и нищо не ме болеше! За първи път от 6 години не изпитвах никаква болка. Неистово щастие. Господ ме изцери! Трудно беше да повярвам, че това се случва с мен. Трудно беше да си помисля, че като се завъртя, няма да ме заболи… Толкова е прекрасно да разбереш, че Господ те е докоснал! Не знаеш къде се намираш! Безкрайно много благодаря на Бога! На следващата сутрин като станах, си казах: и днес съм здрава! И на следващата сутрин!

След изцерението ми през май, продължихме да се молим за бебе. През юни трябваше да ми е операцията от миомата, а аз тогава съм забременяла. И двамата с Мариян бяхме сигурни, че това не е случайно. Бог първо ми даде изцерението на кръста, за да мога да износя това дете и да се грижа за него и след това отвори утробата ми отново, след дванайсет години. По невероятен начин, без никакви лекарства и терапии! Калоян се роди през март тази година. Нося го, грижа се за него и за дома ни с лекота.

Често си припомням през какво съм минала и защо съм го минала. Господ ме научи да бъда търпелива, много търпелива. Научи ме и да не разчитам само на себе си. Освен това майка ми беше докосната и сега, когато гледа малкия, се моли за него. Свекър ми се е молил на колене в нощта, когато съм раждала. Господ работеше и в хората около мен чрез това изпитание. Безкрайно много Му благодаря!

Интервюто е публикувано в бр. 56 на сп. ЛИЯ
автор: Даниела Енчева
снимки: Ива Цветкова

4 thoughts on “когато Господ те докосне…

  1. Лили Костова каза:

    Невероятно свидетелство ! Само Бог може да изцери така съвършенно. Имам лумбална дискова херния от 4 г с частична пареза на кракът…знам каква болка е , как се влачех и не можех да вървя. Благодаря на Бога , че сега съм значително по-добре и мечтая за денят в който Бог ще премахне напълно болката ми.
    Бог да ви благослови изобилно цялото семейство и Неговата мощна ръка да ви закриля винаги !!!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s