снимка за „пулицър“

[разказ]


На войниците хич не им беше до този навлек с няколкото фотоапарата. С удоволствие биха го изритали от джипа. Всеки от петимата си представяше какво ще се случи, ако попаднат на засада от талибаните и фотографът бъде ранен или убит. Трябваше да го пазят, когато едва успяваха да опазват самите себе си.

Казваше се Джим и работеше в едно от големите американски списания. Беше дошъл в Афганистан, за да направи снимките си и да си иде обратно. Докато пътуваха по стръмния, изровен от пороите, планински път сред голите и сухи пущинаци, той се въртеше на всички страни и снимаше. Войниците най-много се дразнеха, когато снимаше тях, напрегнатите им лица, ръцете им, стиснали оръжията. Това ги разсейваше, създаваше в тях измамното усещане за безопасност. Измамно, защото знаеха, че съвсем не са в безопасност. Много пъти бяха виждали как сякаш изпод земята излизат неколцина слаби фигури, разкривени от бързите движения, с дълги бради и плетени шапчици; веднага екваха изстрели, някой мяташе граната и войниците трябваше бързо да изскочат от джипа, ако искаха да оцелеят.

Nikon F_1464392774005_2538464_ver1.0Джим излезе късметлия. Този път нищо не се случи. Срещаха от време на време самотни овчари, деца с патерици и отрязани крака, старци, едва пристъпящи по пътя. Минаха покрай едно място, където имаше струпани някакви жалки колиби от кирпич, с тесни прозорчета и разкривени врати. Джим помоли войниците да спрат и да слязат.

          – Ти си луд! Не знаеш какво може да има вътре! – каза сержантът.
          – Прав си. Ако не бях луд, нямаше да бъда тук – ухили се Джим. – Не можеш да направиш хубава снимка, ако не рискуваш.
          – Близките ти имат ли твоя снимка? – запита го един от войниците, докато премяташе дъвка из устата си.
          – Имат, защо?
          – Ще им трябва. За некролог.

Джим се ухили още повече и заклати одобрително глава.

Че беше луда глава, войниците знаеха още от преди, но сега щяха да видят с очите си колко беше луд наистина. Докато се усетят, Джим отвори чевръсто задната врата и скочи в движение. Едва успя да се задържи на крака. Джипът спря рязко и войниците изскочиха след него с насочени оръжия. Видяха как се шмугва в една полуотворена врата на землянка.

Вътре беше полутъмно, но журналистът видя срещу себе си две светли очи, сини, почти безцветни. Млада жена, седнала на пръстения под, чепкаше вълна на метален гребен. Докато тя се усети, Джим изщрака няколко пъти с апарата. Светкавиците осветиха мизерното помещение. Жената викна нещо и побърза да спусне покривалото над лицето си, на което имаше малък процеп със зашита в него мрежа. Джим й махна весело с ръка, каза през рамо: „Благодаря много, мадам!” и изскочи навън. На вратата едва не се натъкна на цевта на сержанта.

          – Какви ги вършиш, по дяволите! – кресна той и му посочи джипа. Свирна на останалите. Войниците наскачаха вътре и потеглиха.

Вечерта във военната база Джим разгледа снимките, направени през този ден. Една от снимките на младата жена беше просто фантастична –уплашено, диво лице, излъчващо страх и недоверие. Лицето на войната.

След месец тази снимка се появи на корицата на списанието. Джим получи за нея наградата „Пулицър”. Тя го изстреля до върховете. Всички искаха да работят с него. Той можеше да диктува условията, хонорарите, сроковете. Вече беше прочут. И богат.

Мина около година. Един ден в списанието се появи цивилен мъж и поиска да се срещне с Джим. Журналистът се взря в него. Виждаше му се познат. Ами да, това е оня сержант, сети се той почти веднага. Поздрави го весело. Сержантът обаче не беше толкова весел.

          – Помниш ли оная, дето я снима… Там, в Афганистан? – каза той и махна с ръка, сякаш Афганистан беше в съседната сграда.
          – Как не? Ще я помня завинаги. Толкова съм й задължен.
          – Ами знаеш ли какво стана с нея? – изсумтя сержантът. Гледаше го с тежък поглед.

Джим усети как откъм пръстите на краката му плъзва ледена вълна и се издига нагоре към главата. Нищо не можеше да я спре.

          – Знаеш ли какво стана с нея? – повтори сержантът, сякаш му предстоеше да каже нещо много радостно и отлага момента, за да му се наслади.
          – Откъде мога да знам. Кажи какво стана с нея.
          – Убиха я. Това стана. Дошли група талибани, грабнали я от землянката, завлекли я насред селото и я убили. С камъни. Знаеш ли как го правят? Изкопават трап, пъхат я вътре до кръста и я заравят. Да не може да бяга. После започват да хвърлят камъни по нея – приведе се към Джим сержантът. На лицето му имаше злобна усмивчица. Като свърши, се облегна назад и разлюля въртящия стол, на който седеше.
          – Това… Това има ли нещо общо с… – едва успя да каже Джим.
          – Има, приятел. Има. Не нещо общо, ами много общо. До трупа й се търкаляше списанието. С твоята снимка.
          – Откъде знаеш? Сигурен ли си?
          – Знам, защото видях трупа. Минахме с джипа няколко часа по-късно. Кучетата вече дооглозгваха каквото беше останало. Това очаква всяка блудница, която позволи на неверниците да я снимат. Така казват талибаните.

          Джим вече се беше изцяло вкочанил. Не можеше да помръдне. Сержантът стана, ухили се пак и подметна на тръгване:

          – Хайде, не го вземай толкова навътре. Желая ти нови велики снимки и нови награди!

Разказът е публикуван в бр. 57 на сп. ЛИЯ
автор: Данаил Налбантски

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s